Разстройството от аутистичния спектър (РАС/АСД) е невроразвитие, което се характеризира с дефицити в социалното общуване, ограничени интереси и повтарящо се поведение, които са или вродени, или се появяват през първите години от живота. Диагностичните критерии за аутизъм са променяни многократно от първото му включване в МКБ-8 през 1967 г. в международните класификационни системи до публикувания през 2013 г. DSM-5. Въпреки че е най-често използваната диагностична система, DSM-IV е критикувана от някои автори поради причини като неяснота на границите между подкатегориите на аутизма, различни диагнози на един и същ пациент от различни клиники, липса на специфично лечение за подтиповете и факта, че някой, който първоначално е бил диагностициран с типичен аутизъм, може да отговаря на диагностичните критерии за разстройство на Аспергер (AB) в зряла възраст поради промени в разстройството през годините (Gibbs et al. 2012 г., Aldridge et al. 2012 г., Wing et al. 2011 г., Worley and Matson 2012 г.). В съответствие с критиките бяха направени радикални промени в критериите за первазивно разстройство на развитието DSM-IV (Kaba, 2019). В DSM-5 вместо “Первазивно разстройство на развитието” се използва терминът “Разстройство от аутистичния спектър”, “Синдром на Рет” е премахнат от тази категория и други подгрупи са обединени в тази дефиниция (Kaba, 2019).
Диагностични критерии и симптоми
Според определението на DSM-5: “Детективно разстройство с увреждания” (DSM-5) е заболяване, което се среща в детските градини, в които се развива, и в които се развива;
Разстройството от аутистичния спектър се характеризира с устойчиви дефицити в социалното общуване и социалното взаимодействие в различни контексти, включително дефицити в социалната реципрочност, невербалното комуникативно поведение, използвано за социално взаимодействие, и уменията за развиване, поддържане и разбиране на взаимоотношения (American Psychiatric Association DSM-5 2013). В допълнение към дефицитите в социалното общуване, диагнозата ASD изисква наличието на ограничени, повтарящи се модели на поведение, интереси или дейности (American Psychiatric Association DSM-5 2013). В DSM-5 аутизмът се оценява в две основни групи: ограничения в социалното общуване и взаимодействие (А) и ограничени, повтарящи се интереси и дейности (В) (American Psychiatric Association DSM-5 2013). ТАБЛИЦА 1 **
Според DSM-5 за поставяне на диагнозата аутизъм трябва да са изпълнени всички критерии А и поне два от критериите Б (American Psychiatric Association DSM-5 2013).
ТАБЛИЦА**2
Според DSM-5 за поставяне на диагнозата аутизъм трябва да са изпълнени всички критерии А и поне два от критериите Б (Американска психиатрична асоциация DSM-5 2013).
Епидемиология и етиология
Според данни от 2014 г. на Центровете за контрол и превенция на заболяванията (CDC) едно на всеки 68 деца в света е диагностицирано с аутизъм, като той е 4 пъти по-често срещан при момчетата, отколкото при момичетата. Въпреки че няма епидемиологични данни, показващи разпространението на аутизма в нашата страна, се предполага, че има приблизително 1 142 586 лица, диагностицирани с аутизъм, и 4 568 000 членове на семейства, засегнати от това състояние Dertli, S., & Başdaş, Ö. (2022). Използване на модела на взаимоотношенията между хората в процеса на адаптация на родители, чието дете е диагностицирано с аутизъм. Journal of Archival Resource Search (Списание за търсене на архивни ресурси), 31(3), 237-242.
Въпреки че при 70% от лицата с аутизъм симптомите се проявяват постепенно, 30% имат регресивно клинично протичане между 18 и 24 месеца. В 50-70% от случаите се установява интелектуален дефицит при невербалните IQ тестове, а приблизително 25% имат епилепсия (Yosunkaya, E. (2013). Генетика и съвременни перспективи в етиологията на аутизма. Списание на Медицинския факултет в Истанбул, 76(4), 84-88).
Приблизително 25% от децата на възраст 2-3 години, диагностицирани с аутизъм, по-късно развиват способността да говорят и общуват, а на възраст 6-7 години могат да общуват с връстниците си в училищна възраст на различни нива. Въпреки това 75% от пациентите се нуждаят от образователна и социална подкрепа през целия живот (Yosunkaya, E. (2013). Генетика и съвременни перспективи в етиологията на аутизма. Списание на Медицинския факултет в Истанбул, 76(4), 84-88)
Когнитивна гъвкавост
Когнитивната гъвкавост е един от основните компоненти на изпълнителната функция (ИФ) и може да се определи като способност за превключване от една задача към друга и за бързо адаптиране към промените в средата (Diamond, 2013).
Екзекутивна функция
Изпълнителната функция е три когнитивни процеса, които работят заедно, за да ни позволят да планираме, да се фокусираме и да изпълняваме множество задачи, за да изпълняваме успешно ежедневните си задачи.
ТАБЛИЦА3
Когнитивна гъвкавост
Когнитивната гъвкавост се отнася до способността за адаптиране на когнитивното поведение в отговор на променящи се концепции, задачи или видове информация (Ionescu, 2012). Макар че когнитивната гъвкавост е “чадърен” термин, който включва редица умения за изпълнително функциониране, тя е призната за аналог на когнитивната способност, тъй като и двете включват способността за гъвкаво превключване между умствени състояния и възприемане на няколко едновременни перспективи в отговор на променящия се контекст. Когнитивната гъвкавост е особено важна за ранния академичен и социален успех, тъй като е доказано, че тя е свързана с разбирането на текст (Cole et al., 2014), абстрактните математически умения (Purpura et al., 2017) и социалното разбиране (Bock et al., 2015).
ЕФ често се свързва с префронталните лобови структури на човешкия мозък. Когнитивната гъвкавост се счита за един от ключовите компоненти на изпълнителното функциониране, който позволява на индивидите свободно да се включват и изключват от една дейност, концепция или действие към друго. Когнитивната гъвкавост се отнася до способността за бърза адаптация между различни идеи и начини на действие и позволява на човека да възприема актуална информация от околната среда и да променя поведението си, за да се приспособи към промените в средата.
- Децата с аутизъм имат значителни нарушения в критични области на развитието, като например двигателното развитие/физическата активност (Berkeley, Zittel, Pitney, & Nichols, 2001; Memari and Ghaheri et al., 2013, Memari and Ghanouni et al., 2013, Memari and Ziaee et al., 2013). В своето проучване от 2009 г. Pan и сътр. твърдят, че в допълнение към основните характеристики на аутизма, като нарушения в уменията за социално общуване и взаимодействие, повтарящо се поведение и ограничени интереси, ограниченото участие във физическа активност и развлекателни програми в социалния живот води до неактивност.
Предишни проучвания са установили, че физическата активност е свързана с когнитивните функции (Kramer & Hillman, 2006). Проучването на Themanson, Pontifex и Hillman, 2008 г. на типично развиващи се деца показва, че физическата активност е положително свързана с уменията за изпълнителни функции, като когнитивна гъвкавост и планиране.
Има и достатъчно теоретични основания да се смята, че съществува връзка между уменията за ЕФ и ФА. Теорията за темпоралната саморегулация твърди, че съществува реципрочна връзка между ФА и ЕФ (Hall и Fong, 2015). Voss et al (2013) показват, че редица мозъчни области, участващи както в уменията за саморегулация, така и в способностите за ЕФ, включително префронталната кора, цингуларната и темпоралната кора, както и подкорови мозъчни мрежи, се активират във връзка с физическата активност. С други думи, децата с по-висок капацитет за саморегулация и способност за гъвкаво поддържане на целите за продължителен период от време ще се занимават по-често с физически дейности (Todd, Reid, & Butler-Kisber, 2010). Тъй като децата с аутизъм изпитват затруднения при адаптирането към промени в рутината, очакваме когнитивната гъвкавост при децата да повлияе на поведението при физическа активност, което често включва сложни стимули и взаимодействие с други хора (Sorensen & Zarrett, 2014). Освен това Memari et al. (2015) показват, че децата с аутизъм по-рядко инициират социални взаимодействия с връстници по време на физическа активност, основана на асоциации. При аутистичните разстройства комуникативните и двигателните нарушения, както и социалните дисфункции могат да намалят възможностите за участие и взаимодействие във физическите дейности (Memari and Ghaheri et al., 2013, Memari and Ghanouni et al., 2013, Memari and Ziaee et al., 2013).
Това се потвърждава от докладите, че децата с аутизъм са възпрепятствани да участват в дейности като групови разходки, отборни спортове или игри (Pan, 2009). Като се има предвид, че най-ефективните форми на физическа активност са социалните дейности, ниската мотивация на децата с аутизъм за такива дейности може да ги изложи на риск от липса на активност (Wehmeyer & Garner, 2003).
Автор: Çağla Boral
